--

Всички преводи са на Кирил Кадийски, освен тези, в които изрично e упоменат авторът на превода.

--

понеделник, 16 февруари 2009 г.

Залези

Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани –
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.

Гротески

Не катъри – яхват си краката,
златен поглед имат – не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.

Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,

че с противен, смешен, страшен вид е
всеки – и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;

и в ръце с раздрънкани китари
те размахват волно пръст корав,
гъгнат песните си странни, стари –
целите носталгия и гняв.

И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат – дълго, с часове! –
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове.

Но вървете, скитници презрени,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, брегове студени,
под небесния невиждащ взор.

Свързаха се хори и природа,
за да ви накажат пак с тегла
за това, че – горди и в несгода! –
тръгнали сте с вдигнати чела.

Хулят ви – човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?

Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.

Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден –
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен.

Видение в нощта

Нощта. Дъждът. И свод оловноблед, разкъсан
от кули и зъбци, които в здрача късен
виши готичен град и чезне сред мъгла.
Поле. Бесилка. И съсухрени тела
танцуват жига сред изцъклен мрак, дълбани
от клюновете на рояка стръвни врани,
додето им гризат петите вълци зли.
А тръни щръкнали и див чимшир с бодли
люлеят ужаса на свойте голи клони
сред хаоса саждив от мрачни небосклони.
И трима клетници с окови – под конвой,
безкръвни, боси сред плющящият порой,
забучил щикове в подскачащата брана
от саби вдигнати и святкащи в закана.

Видения в нощта

И нощ.
И дъжд.
И небосвод – тъй сив, тъй бляд,
раздран от кулите на стар готичен град –
угаснал силует в далечината зла.
Поле.
Бесилка.
Ред увиснали тела,
разклащани в нощта от врани – черен рой,
подскачат в странен танц сред траурен покой,
а вълците гризят нозете им безспир.

Там няколко бодли и храсти див чемшир
стърчат над сипеи на хаос първоздан,
люлеят своя страх в нощта насам-натам...

След туй три пленника и подир тях конвой
от двеста двайсет и пет копиеносци в строй,
чийто копия – подвзети с гняв могъщ –
кръстосват копията на проливен дъжд.

Морско

Океанът сурово
се надига, луна -
кървав поглед, вълна
се надига отново

и додето реве,
блясва мълния дива
и небето пробива,
и пропуква на две,

а вълна - също дръзка -
в конвулсивния бяг
към скалистия бряг
иде, връща се, блъска

и зловещо лъщи,
и в самата вселена
като птица ранена
ураганът пищи

Скица от Париж

Луната обкова стените с ламарина
от цинк студен,
над стръмните стрехи димът от два комина -
огромно римско пет - зачеркна този ден.

Летеше вятърът и плачеше далече
като фагот,
гласът на котарак премръзнал се провлече
и бързо стихна под премръзналия свод.

А аз вървях вглъбен и мислех за Елада,
за Саламин,
с мен крачеха Платон и Фидий към площада
и мигаха край нас фенери с пламък син.

Страх

Природо, всичко в тебе гнети: и тая зряла
златиста шир, и здрачът, започнал да звъни
от хлопки, и зората на хубавите дни
и слънчевата слава, тържествено умряла.

Да не цениш изкуство - о, смях - ни мисли,
ни Човек, ни храм античен, ни свята катедрала,
високо - в свода празен - духа си завъртяла;
с едно око да гледаш и радост, и злини.

Не вярвам вече в бога, ни в мъдростта човешка -
отрекох ги, забравих; а леката насмешка
и Любовта - не ми се мисли днес за тях.

Люлян от всеки от прилив и отлив - както брига,
безсилен да живее, смъртта презрял от страх
за гибелната драма платна духът ми вдига.

неделя, 15 февруари 2009 г.

Примирение

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор
с ухания и музика ленива
харемът - рай наяве - ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота граници си има
и лудост дивна, но неповторима.
И все пак не успях да стана стар!

Голямото не е за мене дар,
но плюя на преструвките и грима!
Не мога търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.

Под знака на Сатурна

Жреци и мъдреци в най-стари времена
гадаеха безспир с прокобна вещина
по звездното небе на хората съдбата,
прочели ориста на всеки по съдбата.

С таз връзка таинствена мнозина се глумят,
нищожни в своя смях, все пак да разберат,
че жертви са и те на тайната лазурна.

Тъй за родените - под знака на Сатурна -
звезда, почитана от най-древни времена -
предричат руните със тайни писмена
беди, нещастия и ужаси безбройни.

В плен на безумен блян, те гаснат неспокойни,
че разумът без глас е в техните тегла -
а в жилите кръвта, като отрова зла,
с жарта на лавата протича и изгаря
и техний идеал удавя и събаря.

Под тази зла звезда, които се родят,
тъй страдат и тъй мрат - че всички чака смърт! -
Но техният живот - от люлката до гроба -
е тъй предначертан от черна, зла Прокоба!