Луната обкова стените с ламарина
от цинк студен,
над стръмните стрехи димът от два комина -
огромно римско пет - зачеркна този ден.
Летеше вятърът и плачеше далече
като фагот,
гласът на котарак премръзнал се провлече
и бързо стихна под премръзналия свод.
А аз вървях вглъбен и мислех за Елада,
за Саламин,
с мен крачеха Платон и Фидий към площада
и мигаха край нас фенери с пламък син.
