--

Всички преводи са на Кирил Кадийски, освен тези, в които изрично e упоменат авторът на превода.

--

понеделник, 16 март 2009 г.

Градски изгледи

Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
пред тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка… От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.

Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.

Аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
бог
и нови стихове валят в съня дълбок –
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет –
и от които аз не помня сутрин нито ред…

Погребението

Не знам по-живо нещо от този ритуал!
Гробарят пее весел, със святкаща лопата,
камбаната звъна си разнася в небесата,
свещеникът се моли – блажен в стихара бял,

с момичешки гласчета запяват в хор децата
и в рова мек и топъл, покойника прибрал,
върху ковчега тежък се сипят буци кал –
най-меката завивка за ората в земята:

това, да си призная, прекрасно е за мен!
И другите – под фрака коремче се подава,
гробарите – доволни и вече с нос червен,

и тия речи – кратки, но трогващи до стон,
сърца за жал разкрити, чела обвити в слава,
наследници с блестящ фасон.

Спомен от болницата

Животът – глупост бил и той,
и няма този свят покой,
опре ли до злините черни;

той бъдещето ми държи
все под око, и ми тежи
със спомена за дни мизерни;

и търся болничния плен –
съдбовен стана той за мен,
тук мисля искрено, забрава
тук с дни щастливи ме дарява.

Да, предпочитам своя сън
с покой и благосклонност – вън
оставила и този мръсен
живот, и този свят навъсен.

Сонет - да се разридаеш

Стар мирови съдия – тъпак,
но майстор в не една измама,
затътрен с мъка, кривокрак,
с корем издут и с бюст на дама,

бездарен – ще го кажа пак! –
безочлив и хитрец за двама,
душа дребнава, пръв простак
и кух, но с гланц – като реклама.

Аз не забравих – не,не,не! –
(ей тия комплименти в рими
са доказателство поне)

аз не забравих твойто име,
търбуха ти, гласа лукав,
ни лустрото – ни моя гняв.

Снегът вали в тишината

§§§

Снегът вали в тишината
над бедния стар квартал
и пътят е вече бял,
и в църквата е тълпата –
за службата в полунощ.

Над Лондон свети мъглата –
стар коледен ритуал,
безброй напитки разлял
върху трапеза богата
веднага след полунощ.

С перца сребристи в краката,
Париж – запял, заиграл –
е сякаш на карнавал,
с крака затъпкал перцата,
възбуден към полунощ.

А болната от кревата
сред приюта опусял
се взира в тавана с жал
и стряскат я самотата
и сенките в полунощ.

Камбаната в тъмнината
звъни като чук, запял
над чист, нажежен метал –
зове ни с надежда свята
на службата в полунощ.

Последна надежда

Сред гробище дърво зелено
шуми на воля ден след ден,
поне над камъка смирен
от скръб да беше посадено!

В това дърво – и в зной, и в мраз –
живее птица с бистър глас
и пее, вярна и унила.
Дърво и птица – ти и аз:

ти споменът си, аз – оная
раздяла, тегнеща до края…
О, да съм в твойте колене!

О, да живея – с теб! Но, мила,
смъртта надвива мойта сила.
Живях ли в тебе миг поне?

Привидения

Мишка изскочи пак –
черна сред здрача вечерен,
мишка изскочи пак –
сива сред мрака черен.

Сънен камбанен звън:
спете, затворници мили!
Сънен камбанен звън:
трябват за утре сили.

Сънища да валят,
само че тъжни да няма.
Сънища да валят:
всеки да бъде с дама.

Вдигна се пак луна!
Хърка един в тъмнината,
вдигна се пак луна –
ето я на стената!

Облак насам пълзи.
Тъмно е като във фурна –
облак насам пълзи.
Дръж се, зора лазурна!

Мишка изскочи пак –
розова в утрото тя е.
Мишка изскочи пак:
вдигайте се, лентяи!

Униние

На Жорж Куртелин

Аз съм Империя в края на своя упадък.
Бели и снежни – рой варвари идат към мен,
но със стила си от залез и скръб позлатен
в унес извайвам до край акростиха си гладък.

Скука душата гризе, самота до припадък.
Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.
О, да не можеш – безволен и все угнетен!
О, да не искаш животът все тъй да е сладък!

О, да не щеш, да не можеш дори да умреш!
Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!
Всичко изпито, изядено! Вече се знае!

Само стиха глуповат над пламтящата свещ,
само слуга непохватен, престанал да слуша,
само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!

Томление

Аз съм Империята в края на свoя декаданс.
Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,
а нежни акростихи поетите й съчиняват
със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.

Сама душа - и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш - немощен, с желания, що доизтляват
о, да не искаш да разцъфтиш сред тоз живот без блян.

О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне.
Ах, всичко е допито! - Мила, смехът ти потъмне.
Ах, всичко е допито! всичко изядено!... И толкоз.

И само - мадригал безсмислен със вино измърсен,
и само - раб безочлив, който изпъжда те без свян,
и само - скука безпределна и тягостна до болка!
- превод: Гео Милев

Вечерната супа

На Ж. К. Юисманс

В студена ниска стая мъжът със здрача влиза,
измръзнал – само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от вчера мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелва – шшът!

Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
все пак с добра душа и с ум като бръснач е –
момче и половина, макар и все сърдит.
Жената – още млада – е хубава на вид.

Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.

Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки – като пияна група –
се качват по тавана и мърдат – нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.

Децата им са бледи, но жилави са всики –
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като ченге да пъха носа си тук и там,

открил би в шкафа книги сред прашните предмети –
това са “Авантюри…” и “Всякакви съвети”,
а под дюшека мръсен – къде са чак били! –
романчета сълзливи с оръфани ъгли…

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.

Жената пак въздиша – подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!

Утринна молитва

Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.

Нощта – мечтателка красива –
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов дъб едва гори.

Случаен лъч за миг изскача,
огрява росната лъка
и като гола сабя в здрача
се лъсва тихата река.

Със смутен шум сънят се рони
и виждаш в тая утрин ти
мъглица над треви и клони –
въздишка може би – трепти.

Картината ти е позната,
но постоянно се мени.
Едно селце в далечината
изниква. Палят светлини,

макар че се развиделява –
и неспокойните лъчи
се хвърлят в тъмната дъбрава.
Ей там звънарната личи

и слънцето едва изгряло
в лемежа блясва като взрив,
и ето – плахи отначало,
сърдити – в тоя час сънлив

крещят петлите настървени –
о, час на залъка с осил,
очи от търкане червени,
кола със старец подранил;

димът над къщите се влачи
и тръгват – тъй ще е докрай –
пак неуморните орачи,
изпращани от бесен лай,

додето в часовете ранни
звънят над този край суров
и хвърлят гневните камбани
към бога своя богослов.

Кръчмата

На Жан Мореас

Стрехи и зид варосан, и дълъг сенчест двор
край пътя прашен. Всеки закъсал странник чука
на веселата кръчма с табелка “Сполука”.
Там хляб и черно вино ти дават без паспорт.

Кой пие, кой – захъркал, друг смуче от чибука.
Кръчмарят стар войник е, хлапаци без надзор
жената мие с викот. Недейте влиза в спор,
щом пак се заоплаква или се спусне в клюка.

Сред щампи избелели в потаен полумрак
са “Влъхвите”, наблизо до тях “Малек Адел” е.
И вкусен дъх те лъхва от сготвеното зеле.

Чуй! Тенджери, чинии потракват, след което
часовникът започва пак бодрото “тик-так”.
И ниският прозорец – разтворен към полето.

Гроздобер

На Жорж Рал

Когато песен зашуми в главата
и вече сред мъгла е паметта,
послушайте – не пее ли кръвта?
О, музика далечна, непозната!

Послушайте – кръвта се пак разплака –
душата е побягнала от нас,
кръвта с един нечуван още глас –
макар напразно – напоява мрака.

Ти, брат по кръв на аления грозд,
ти, брат на вените по черно вино –
о, вино, кръв, какъв апотеоз!

Плачете, пейте! Докато е мрак –
вън памет, вън душа! Дори невинно,
да тръпне в огън бедният гръбнак.

Поетическо изкуство

На Шарл Морис

Във всичко – музиката само!
И тъй, да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.

Небрежност, грешки на места,
нима това ще те смущава –
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.

Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!...

Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът – о, не! – тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.

Далече от Смеха нечестен,
от Остротите се пази –
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.

Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима –
на място да стои в реда.

Кой знае техните провали?
Луд негър или глух хлапак
ей тая брошка за петак
с измамен звън са изковали?

О музиката – пак, безспир!
Че стиховете са крилата,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.

Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен –
над ръж и мента – ден след ден…
А всичко друго е словесност.

Пиеро

Пиеро

Не е той вече лунният мечтател, нам познат,
осмиващ своите деди под схлупената пътна стряха –
ведно със неговия смях и неговата свещ умряха
и ето – призракът му днес ни посещава смъртно-блед.

А в промеждутъка на страх, в светкавичния блясък слят,
как неговата бяла дреха, що зимни ветрове развяха,
напомня саван на мъртвец. А зинали устата спряха
тъй – сякаш в болка вий без глас, защото черви го
гризят.

С шума от плясък на крила на бухал, който презнощ
литва,
ръкави бели маха той без ум в закана и с молитва –
и сякаш дава сетен знак, но никой не отвръща пак...

Очите му – две ями в мрак, де фосфорът зловещ
пролазва,
и – да усили ужаса – брашното бледността запазва
върху безкръвния му лик със нос изострен на смъртник.

Пиеро
На Леон Валад

Не е той вече онзи мечтател – лунатик,
разсмивал бабите ни с песничка прекрасна;
смехът му – със свещта и той, уви, угасна
и призрак днес пристига и слаб, и бледолик.

Той в светлината на светкавица ужасна
изскача с бяла дреха и вятър с леден вик
превръща я в саван; устата му безгласна
тъй зее, сякаш червей гризе го в този миг.

Крила на сова са безшумните ръкави,
сигнали праща той в пространството – с надежда,
но отговор не идва, ни някакъв въпрос.

През дупките-очи жълт фосфор се процежда
и по-кошмарно и по-зло брашното прави
лицето му безкръвно на смъртник с остър нос.
- превод: Георги Михайлов

Редят се белите огради

§§§

Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.

Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.

В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.

С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечни
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.

Ридае рог в дъбравата

Ридае рог в дъбравата пред нас,
сирашката печал – би казал – страда,
залутана в дола, и без пощада
я къса вятърът, залаял с бяс.

Душа на вълк се вдига с тоя глас
към слънцето, което вече пада,
и немощта – би казал – и наслада,
и болка е в догарящия час.

Снегът развива бинтове съдрани –
да спре кръвта на залезните рани,
но болката ще заглуши ли той?

Въздъхва пак угасващата есен
и целият простор в скръбта унесен
замира бавно в сладостен покой.

Печал

Небесният склон над покрива вън
тъй чист изглежда!
И клон подир клон над покрива вън
дървото свежда.

С вечерния здрач камбанният звън
печал разлива
и птичият глас с камбанния звън
ведно се слива.

Аз виждам смутен – животът пак там
минава мирно –
и сякаш към мен градът долу там
мълви безспирно:
“Кажи ми ти сам, о плачещ в тъга
сега без радост,
що стори ти сам, о, плачещ в тъга,
със свойта младост?”

Аз не зная защо

Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило – как тревожно е то! –
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?

Чайка в полет печален,
мисълта ми лети без умора,
ветровете я люшкат в простора
и мъки извилата буря притуря
на чайката в полет печален.

Дух, от слънце пиян,
от простор, свобода –
в безкрая лети и инстиктът е негов водач.
И над тая вода
със залез до края разлян
в сладък сън го унася на ветреца незримата длан.

Често чайката кряска
и моряците тъй известява
сред вълните на вятъра плава
и гмурне се в миг и веднага избяга
нагоре, и тъжно закряска.

Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило – как тревожно е то! –
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?

Небе спокойно синее вън

Небе спокойно синее вън
над всяка стряха.
Дървото с клони – ей там отвън –
цял ден ни маха.

Звъни камбана като насън,
вечерен здрач е.
И тъжна птица като насън
в листата плаче.

О, боже, боже, добре е там –
сред мирни хора.
Долита глъчка при мен оттам –
откъм простора.

– Какво направи? Ти плачеш сам.
Ни капка радост.
Какво – кажи ми – направи сам
със свойта младост?

Тишина

Сън огромен и мрачен
пак над мен се сгъсти:
спи, копнеж неудачен,
спи, надежда, и ти!

Пада тежко крило
и очите ми скрива
за добро и за зло...
О ти, повест горчива!

Аз съм люлка, висяща
в мрачен склеп, и една
бяла длан поклаща:
тишина, тишина!

Тишина

Над мойте земни дни
огоромен сън се свежда
– О, жажда, угасни!
Заспи и ти, надежда!

За всичко ослепях!...
Слепец, без свяст да срещна
добро и зло, и грях...
– О, повест безутешна!

И – люлка съм сега,
люляна в пропаст лихо
от тайнствена ръка...
– О, тихо, тихо, тихо!...
- превод: Георги Михайлов

Гаспар Хаузер пее

Аз – кроткият сирак, – богат
с очи по-сини от простора,
дойдох в града при всички хора –
видяха в мен наивник млад.

На двадесет, все още плах,
в гърдите с трепети неясни,
разбрах – жените са прекрасни,
но аз не съм красив за тях.

Не съм храбрец и в младостта –
макар без цар и без родина –
поисках в битка да загина,
но ме отблъсна и смъртта.

Аз нямам ни близък, ни другар,
защо съм се родил тогава...
О, мойте мъки кой познава?
Молете се за бедния Гаспар.

Надеждата блести

Надеждата блести – златист осил в обора.
Върти се някъде оса и те е страх!
Нахълта слънцето и гледай – колко прах.
На масата опрян, сънят те пак оборва.

Посърнала душа, водата тук е ледна –
от кладенец. Отпий. И спи. До теб съм аз,
ще милвам твоя сън в следобедния час
и ти като дете ще се усмихваш бледна.

Звъни обяд. Той спи. Недейте му дотяга.
Да спи! Как стъпките – заглъхващи зад прага –
кънтят по черепа на кроткия бедняк.

Звъни обяд. Пак дъжд ли чука по стрехите?
Надеждата блести – мънисто в полумрак.
О, рози есенни, кога ще разцъфтите?

О боже, ти прониза ме с любов

О боже, ти прониза ме с любов
и още тръпне мойта тежка рана,
о боже, ти прониза ме с любов.

О боже, твоят удар ме срази
и в мен все още тътне след пожара,
о боже, твоят удар ме срази.

Разбрах, о боже, мръсен е светът,
но в мен всели се вече твойта слава,
разбрах, о боже, мръсен е светът.

Животът ми пред теб да бъде Хляб,
душата ми хвърли ти в свойто Вино,
животът ми пред теб да бъде Хляб.

Ето сърцето – всуе то тупти,
да чака тръните на Мъченика,
ето сърцето – всуе то тупти.

Ето нозете – скитници без цел,
да тичат към гласа на твойта милост,
ето нозете – скитници без цел.

Ето гласът ми – празен дрезгав шум,
за покаяние – измамен укор,
ето гласът ми – празен дрезгав шум.

Ето очите – грешни светлини,
да гаснат от молитвените сълзи,
ето очите – грешни светлини.

Уви, мой боже, щедър, милостив,
без край е моята неблагодарност,
уви, мой боже, щедър, милостив.

О боже свят, ти бог на страшна мъст,
пред мен престъпност зее – черна бездна,
о боже свят, ти бог на страшна мъст.

О боже, сеещ радости и мир
сред мойте мъки, мойта безпросветност,
о боже, сеещ радости и мир.

Ти знаеш всичко, всичко знаеш сам,
тъй беден съм, че повече не може
ти знаеш всичко, всичко знаеш сам,

каквото имам – давам ти го, боже.

Скъпите ръце са пак пред мене

Скъпите ръце са пак пред мене,
мои мънички и мои бели –
след безброй убийствени раздели
и безброй забравени измени,

след пристанищата и страните,
след чужбина и теглата в нея
те разтварят ми – ръце на фея –
приказното царство на мечтите.

Две ръце – в съня и над душата,
как ли ще й шепнете – кажете, –
докато със злоба гласовете
в ужас див я карат да се мята?

Лъже ли видението златно –
с двете ни души в едно събрани,
с майчиното кротко състрадание,
с чувството – и в нас, и необятно?

Скъпите терзания, ръцете,
сладка болка, блянове свещени...
О, ръце, ръце благословени,
всеопрощаващия знак сторете!

Прекрасен рицар

Прекрасен рицар, спрял със спуснато забрало –
Нещастието меч забоде в мойто тяло.

Червен фонтан – кръвта ми заблика, запламтя
и слънцето изпи я от ярките цветя.

Нахлу в очите мрак, задави стон устата
и старото сърце предсмъртно се замята.

От своя кон се смъкна и стъпи на крака
Нещастието, после докосна ме с ръка.

Железен тежък пръст забило в мойта рана,
поуките си то с нетрепващ глас захвана.

И ето – пръстът леден, впит в моите гърди,
и чест, и всичко чисто в сърцето възроди.

И ето – тръпно от божествената искра,
сърцето младо е, готово пак за риска.

Треперя аз, замаян, невярващ и убог
като човек, на който явява му се бог.

Но този рицар пак на своя кон се метна
и кимна ми с глава, с усмивка неприветна,
и викна ми (все още край мен кънти гласът):
“Внимавай! Днес ти стига – като за първи път.”

A poor young shepherd

Целувката оса е,
треперя от зори,
а и в съня дори
край мене тя витае.
Целувката оса е!

Но пак обичачм Кет –
с очите й големи,
по-тъмни от бадеми,
с лик издължен и блед.
Ах, как обичам Кет!

Днес Валентинов ден е.
Ах, как да ида сам
при Кет? Човек от срам
къде ли да се дене,
а Валентинов ден е!

Ще бъда аз сгоден
за Кет – добре го зная!
Но как да чакам края,
да страдам всеки ден,
все още несгоден...

Целувката оса е,
треперя от зори,
а и в съня дори
край мене тя витае.
Целувката оса е!

О, улицата край реката!

О, улицата край реката!
Внезапно стряска те водата:
размила сажди, жълта кал,
тя зад оградата висока
лениво, сякаш без посока,
тече през бедния квартал.

Паважът е широк; разлята,
излъхнала мъгла, реката
лежи като мъртвец студен,
а черните и жълти вили
не биа там лице измили
дори през някой слънчев ден.

Сплин

Розите – всички бяха червени,
черен бе целият гъвкав бръшлян.

Скъпа, от твойте дребни измени
пак съм отчаян и пак – изтерзан.

Бе прекалено синьо небето,
въздухът – сладък, прибоят – зелен.

Все се страхувам – ах, да не бе то! –
бягство жестоко ти криеш от мен.

И от бръшляна чувсвам умора,
и от чимшира, от всички треви,

и от полето, и от простора,
не и от тебе, от тебе – уви!

Green

Ето – за теб цветя и вейки разцъфтели,
а с тях и туй сърце: то все за теб тупти!
Не го разкъсвай ти с ръцете си тъй бели –
под твоя поглед тих в мир да се приюти!

Аз ида още цял измокрен от росата,
чиито капки студ смрази по моя лик. –
О, нека във покой приведена душата
пред твоите нозе да отпочине миг!

И нека , свел глава на твойта гръд тъй свежа,
де от последний път целувката звънти,
пак да смиря у мен на бурите кипежа
и да заспя за миг, докле почиваш ти!

Green

Ето цветя и плодове, листа и клонки разцъфтели,
ето и моето сърце – за тебе само то тупти.
Но не разкъсвай като плод и него с пръстите си бели,
ще бъде сладък този дар, щом с поглед го погълнеш ти.

Обсипан целия с роса, аз се завръщам от простора,
където ме пронизва хлад и челото ми посребри.
Нека в нозете ти сега полегне моята умора,
да чезне в унеса горещ – по-сладък и от сън дори.

Аз ще търкулна след това глава на твойта гръд корава –
от лудите целувки тя още нежно ще звънти –
след тази чудна буря там покоят да я отрезвява
и само малко да поспя, додето си почиваш ти.
- превод: Георги Михайлов

Докле, о бледна

§§§

ДОКЛЕ, О БЛЕДНА ти, зорнице,
не си залязла в утринта
( - Чуй, будни птици
вече пеят в зрелите жита!) –

лъч отхвърли ти към поета,
в чиято гръд възбог трепти!
( - Възбог въззета,
виж, чучулигата лети!)

Окъпан в блясък от зората,
над него своя взор склони!
( - О, радост свята
в шума на зрелий клас звъни!)

Тогава мисълта крилата
далеч натам ще отлети
( - О, как росата
над прясното сено трепти!),

натам – при нея, де в умора
тя дреме още в сладък сън!
( - О, скоро, скоро!
Че ето ден изгря навън!)

МАЛИН

Вятърът се бие от години
с ветропоказателя ръждив –
тухленият замък с плочи сини
сред лъки просторни и градини
все тъй слуша скръбния мотив.

Като в драма с феерични сцени
кипнала тълпа върви, върви –
ясените с къдрави глави –
през Сахара с пасбища зелени,
върбалаци, лайки и треви.

Влакове пълзят през равнината
в тишината, в зноя зажумял.
Бикове и крави в самотата
дремят сладостно под небесата,
вече овехтели от печал.

Влакчето едва пухти под свода.
Пладне. И в уютния вагон
бъбрят хората като в салон,
съзерцават кротката природа –
старата мечта на Фенелон.

БРЮКСЕЛ

Розови и зеленикави
мяркат се къщи и рампи
в здрача на ранните лампи,
идват – и няма ги никакви.

Къпят се златните ниви
в тихите кърви на залеза,
птици в дървета ръждиви
с песен печална заспали са.

Всичко изчезва зад влака ни,
пада нощ есенно-сива
и монотонното тракане
моите скърби приспива.

ШАРЛЕРОА

Дяволчета лъскави
в черните треви.
Вятър ли зави
и в гърба заблъска ви?

Вслушай се! След миг
съска и овеса,
храстите с ръце са –
удрят ти плесник.

Изгледи зловещи
с не един коптор.
Огнен кръгозор
от пламтящи пещи.

Вият сто гърла,
пушеци – къдели,
взираш се – къде ли
е Шарлероа?

В тая утрин бистра
сажди, мараня.
Кой ли зазвъня
като с тъжна систра?

Загрубял народ,
спуснат в адски бездни,
крясъци железни
и димяща пот.

Дяволчета лъскави
в черните треви.
Вятър ли зави
и в гърба заблъска ви?

Сенките на върбите

§§§

Славеят, кацнал високо на някоя клонка, се оглежда и мисли, че е падналл в реката. Той стои на върха на дъба и всеки път се бои да не се удави.
Сирано дьо Бержерак

Сенките на върбите в здрача сив и водата
се стапят – дим сред мъглата,
а на върха, там горе, в истинските им клони
гугутката сълзи рони.

О ти, пътнико тъжен, тая гледка унила,
с душата се е сродила
и сред клоните жално плаче и в теб се вглежда
удавницата – надежда.

ВАЛКУР

Стрехи, огради,
клон върху клон –
влюбени млади
имат подслон.

Глъч сред лозята
още в зори,
пий аромата
и без пари.

Кръчмички ярки –
дим, препирни,
всички кръчмарки
сам прегърни.

Мънички гари –
все са на път...
Скитници сткари
тук се тълпят.

Сред безкрайната скука

§§§

Сред безкрайната скука
на равнината
снегът в мрачината
като пясък блещука.

От бакър небесата,
мрак като в бездна.
Погледна луната,
и умря, и изчезна.

Сякаш облаци черни –
дъбове стари
се носят сред пари
в мрачините вечерни.

От бакър небесата,
мрак като в бездна.
Погледна луната,
и умря, и изчезна.

Вълци, жално завили,
грачещи врани,
кой днес ще ви брани,
щом смъртта се захили?

Сред безкрайната скука
на равнината
снегът в мрачината
като пясък блещука.

Целуват крехки пръсти клавесина

§§§

Щастлив, досаден звук от звънък клавесин.
Петрюс Борел

Целуват крехки пръсти клавесина,
а той светлее в розовия здрач
и музика изящна и страинна,
по-лека от крила и от коприна,
се лута тихо, като сдържан плач,
из стаята, където Тя премина.

Каква е тая люлка, в чийто плен
забравя свойте горести душата?
Какво ли искаш в тоя час от мен,
къде политна, плах игрив рефрен,
за да умреш веднага до стъклата,
открехнати към парка ссвечерен?

Сърцето ми сълзи лее

§§§

Тихо вали над града...
Артюр Рембо

Сърцето ми сълзи лее,
тъй както навън вали;
какво го срази, че зле е
и сълзи лее?

Звъни водата дъждовна
по стрехи и по стъкла.
За тая мъка отровна –
о, песен дъждовна!

Това е плач без причина
в едно ранено сърце!
Измяна? Уви – проклина
света без причина!

О, най-ужасната мъка,
че сам не знаеш защо –
без обич и без разлъка –
топиш се от мъка!

§§§

Сърцето - в сълзи,
вън вали, не престава.
Какво го срази,
че се дави в сълзи?

Водата се лее
по клони, по стрехи,
а сърцето все зле е.
О, песен се лее.

И все плаче то-
о, сърце отвратено!
Измяна? Защо!-
просто плаче си то.

Най-страшната мъка!
Защо, не разбрал -
без любов, без разлъка -
топиш се от мъка.
- превод: Георги Михайлов

§§§
С ъ л з и обливат сърцето,
плаче дъждът над града;
Боже, но мъката дето
разкъсва сърцето!

Тихият шум на дъжда,
там над дървета и къщи:
слушай, сърце на скръбта,
песента на дъжда.

Сълзи обливат - защо ли? -
клето сърце що ридай;
що! ни беди, ни неволи?
тази болка - защо ли?
- превод: Гео Милев

вторник, 3 март 2009 г.

И тъй - ще бъде светъл летен ден

§§§

И тъй – ще бъде светъл летен ден;
огромно слънце с мен ще се опива
и ще те прави още по-красива–
в лъчите и коприната – до мен.

Небето като царствена палатка
на дълги сини дипли ще трепти,
докоснало челата ни почти –
тъй бледи от възторг и мъка сладка.

А привечер, щом всичко се смълчи,
ветрец ще милва твоите къдрици
и пак над нас – щастливи годеници –
ще се усмихват звездните очи.

Бяла, луната

§§§

Бяла, луната
лее лъчи;
между листата
сладко звучи
песен в покоя...

О мила моя!

В езеро бяло –
с бистрата глъб
на огледало –
черни от скръб
тръпнат върбите...

Час на мечтите!

А в тъмнината
звезден покой
от небесата
слиза с безброй
цветни сияния...

Час на признания.

Настолна лампа

§§§

Настолна лампа, здрач, в камината – дърва,
ти – кротко замечтан, с ръка подпрял глава,
в любимите очи се взираш през минута;
часът на чай горещ и книга върху скута;
ти чувстваш как расте настъпващият мрак,
в премала сладостна нощта очакваш пак –
потайна брачна нощ с божествени наслади...
О, моята душа лети, руши прегради
и бързам аз натам – към тоя чуден ден,
все по-нетърпелив, от времето вбесен.

Гълчава в кръчмите

§§§

Гълчава в кръчмите, красавици пред входа,
и голи кестени, забили кестени в свода,
и омнибус – тайфун от железа и кал –
на криви колела зловещо заиграл,
с окръглени очи – зелено и червено:
работници на път към клуба, най-смирено
димящи под носа на вечния стражар –
с лули; подгизнали стени и тротоар,
и дъжд, асфалт разбит, и ручеи по края:
това е той, това е моят път към рая.

понеделник, 2 март 2009 г.

Пейзажът зад стъклото

§§§

Пейзажът зад стъклото се сменя всеки миг.
Прелита равнината: жълтеещ ечемик,
лъки, стада лениви, самотна полска къща
и сред ужасен грохот в миг нещо ги поглъща,
и стълбовете падат, и жиците по тях
се сплитат като подпис, поставен със замах...

И пара, искри, мирис на въглища и чад.
И сякаш с вой се влачат чудовища отзад,
подгонени с камшици от жили и олово.
И изведнъж – протяжен и жален плач на сова.

Но все едно! Пак плава пред моите очи
видението бяло, сърцето ми хвърчи,
гласът й сладък само за мене чурулика
и името й звънко, прекрасно и велико –
о, стожер здрав на тоя въртящ се бясно свят –
изпълва с нежни звуци пътуващия ад!

Щом зората приижда

§§§

Щом зората приижда, щом тя деня довежда,
щом най-после – как чаках, молих се унизен! –
ще долети отново истинската надежда,
щом ще има – как молих! – щастие и за мен,

глух ще стана за всяка мисъл мрачна и тежка,
глух за всички кошмари в сънищата. О, глух
и за устата, свити в иронична насмешка,
и за словата с Разум, стъпкал техния дух.

Стига свити юмруци! Ах, в една ли интрига –
глупава и случайна – аз съм кипял вбесен,
стига и злата памет ме озлобява, стига
сам съм търсил забрава в тоя проклет абсент!

Толкова малко искам – нека Душа сияйна
моята нощ бездънна да озари веднъж
с любовта – тая първа, тая безсмъртна тайна,
с нежности и усмивки – милост за всеки мъж;

тръгнал сам след очите с пламъчета златисти
и след дланта, в която тръпне моята длан,
бих вървялм по пътеки с мъх и прохладни листи
или по път изровен, с остри тръни постлан.

Да прекося живота и смирен да възляза
на върха, отбелязан от самата Съдба,
без едно угризение, завист или омраза –
ето дългът завиден в тая бодра борба.

И да приспя по пътя сладостната умора,
весело ще си пея и ще твърдя до край:
тя ще ме слуша с радост, с нежна вяра във взора.
И не ще потърся и друг, по-прекрасен рай.

Щом пак зора възхожда

§§§

ЩОМ ПАК зора възхожда и ден за мен отрежда,
и след като тъй дълго забравен, разлъчен
на моя зов долита пак светлата надежда –
о, щом е отредено пак щастие за мен, -

прощавам и забравям аз мислите злокобни
и сънищата черни, в които се душа,
прехапаните устни с гняв на насмешки злобни
и думите, де шества строг Разум без душа!

Назад, юмруци свити! Спри, ярост ти корава,
кърмена от злосторци и от глупци във мен!
Млъкни и ти, зла памет! Далеч от мен, забрава,
която скръбний дири в зеления абсент!

Аз днес зовя и търся оназ Душа, която
разсела би край мене бездънний мрак в нощта
чрез своята безсмъртна една любов пресвята
с лъча всеопрощаващ на свойта доброта!

Водим от вас, о кротки очи с неземен пламък,
от теб ръка, в която ръцете ми трептят,
аз искам да възлезна – макар бодли и камък
навред пак да задръстват орисания път.

Смирен и прям ще тръгна към тази цел в живота,
в която пак съдбата отправя моя ход ,
забравил завист, злоба и спомена на злото –
о, дъл щастлив в борбата на моя нов живот!

Умората от пътя аз с песни ще разсея,
а щом лъчът на радост в очите засияй,
ще мисля – тя ме слуша – ще пея все за нея! –
и няма да диря по-друг от този рай!

Изгрява слънцето

§§§

Изгрява слънцето и – топло – позлатява
и росните жита и мократа морава,
и сводът тръпне – син от утринния хлад.
Безцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар тревясал път извежда край реката.
Как въздухът е свеж. В миг птица прелети
със сламка в човката и ясно виждаш ти –
по гладката вода се плъзва сянка птича.
Това е всичко.
Но мечтателят обича
да скита сутрин тук след своя сладък блян
за светло щастие; безгрижен и пиян
от спомена крилат за своята любима –
до вчера само сън, мечта недостижима,
бял ангел призори, запял с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за нея – Спътница, душа, коята кара
душата му и днес да страда с нова вяра.

Сантиментална беседа

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
два призрака в нощта изникнаха пред мен.

Очите – мъртви, устните им – сухи,
и с мъка се долавят думи глухи.

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
зовяха миналото сенките пред мен.

– Не си ли спомняш нашта страст тогава?
– Защо, нима това си заслужава?

– Не виждаш ли душата ми насън поне,
сърцето тръпне ли от мойто име? – Не.

– Ах! Тия дни на щастие безмерно
до кръв притискахме уста! – Наверно.

– Как чист бе сводът син. Надеждата – и тя.
– Но тя към черен свод, ранена, полетя.

Тъй те потънаха в тревата суха
и само мракът чу речта им глуха.

Сантиментален разговор

През стария парк, заледен и самотен,
две сенки преминаха с шепот сиротен.
Очите им – мъртви, от устните сухи
едвам се дочуват словата им глухи.
Сред стария парк, заледен и самотен,
две сенки въздишаха в спомен сиротен.
– Ти помниш ли нашите радости прежни?
– Защо да си спомням неща безнадеждни?
– Сърце ти за мене тупти ли поне;
и мене ли всявга сънуваш ти? – Не.
– Ах, нашето щастие! Помня: всенощно
в целувки притискахме устни!... – Възможно.
– Небето прозрачно! Надеждата ясна!
– Сразена, под черно небе тя угасна. -
Така те вървяха под клоните сухи
и само нощта чу словата им глухи.
- превод: Гео Милев

Коломбина

Кой, Леандър? Ха!
Бърз като бълха
в мрака
скача Пиеро,
а Касандра про-
плака;

прави хитрини
Арлекин и ни
стряска
с луд костюм, с капот,
с блеснал поглед под
маска;

до, ми, сол, до, ре –
тоя свят добре
пее,
танци, глъч, ама
малката нима
зле е,

с поглед извратен –
сякаш с взор зелен
котка –
смайва всеки чужд:
“Лапи долу!” – уж
кротка,

всички заслепи,
следват я – тълпи
звездни,
тоя път къде
ще ги изведе –
в бездни?

С карамфил, или
врътнала поли
леки
чупи гъвкав кръст
и върти на пръст
всеки...

Фавнът

Стар фавън, глинено-червен,
се смее пред една морава:
говори ни с уста лукава
за низ, от мигове скрепен,

низ, който тъй ни уморява,
теб – скитница и скитник – мен,
повлякъл ни към онзи ден
на тамбурини и забрава.

На разходка

И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла –
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.

Ветрец набръчква хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.

Лъстци отбрани и кокетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.

Понякога – о, тъжен миг е то –
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като

това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вярваме на устните – че те
в усмивката си крият обещание.

Сред природата

– Маркиз, виж нашия Абат,
перуката си оправи, но...
– О Камарго, пред твоя врат
какво е кипърското вино?

– Ти, моя страст... Ми, сол, фа, ла...
Абатът – с дреха разкопчана.
– О дами, тук да си остана,
ако звезди не ви сваля...

– Бих станал кученце, да-да!
– В прегръдка всеки да се справи
с пастирката си... Господа?
– До, сол, ми... – Хей, луна, наздраве!

Лунна светлина

Душата ти – един избран пейзаж,
където всички в луди бергамаски
летят, бушуват – маскарад блестящ,
но тъжни са под пищните си маски.

Възпяват с вечно модната тъга
страсттта, живота хубав и мечтите.
Не вярват в щастието и сега –
и песента им слива се с лъчите,

с лъчите на печалната луна,
тъй че замират в парка глъч и трели
и водоскокът плаче в тишина.
О, тъжен плач сред статуите бели.

Епилог

Студено слънце грее в небето разводнено.
От вятъра обвяни, пламтят като зора
обрамчените рози и гаснат постепенно.
И въздухът е хладен – целувка на сестра.

Природата за дълго ще слезе днес от трона.
На устните й тъжни усмивка затрептя:
през жълтите простори – към всичко благосклонна –
при хората метежни и грешни иде тя.

И с плаща си, извезан със синя звездна свила,
челата ни избърсва от стинещата пот.
Душата й безсмъртна и вечната й сила
в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.

Прохладата, успяла листата да разклати,
просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,
и всичко – волни птици и облаци крилати, –
и всичко ти нашепва: – Вглъби се. Замълчи!

Серенада

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.

Ще славя блясъка от злато и ахат
на чистите зеници,
и Лета на гръдта и Стикс – катран разлят –
на твоите къдрици.

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Ще славословя аз – най-дивна в тоя свят! –
плътта благословена,
от чийто сладък дъх ми се завива свят
и губя сън, и стена.

А най-накрая и целувката ти зла,
на устните пожара,
и твоя вид щастлив от моите тегла,
мой ангел и поквара.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.

Час за среща

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините...
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.

Мора

Усмири свойта страст и бъди търпелива!
Затова че понявга, о моя добра,
и любимата трябва да бъде сестра!
Кротостта в любовта с нова радост опива!

Приласкай ме разнежена, скръбно красива!
В твоя взор, в твоья стон нека бавно горя!
По е сладка от ласка на знойни бедра
твойта дълга целувка, макар и лъжлива!

Но ти казваш, че страст, все таса всеобхватно,
всепобедно тръби сърцето ти златно...
Нека тя да тръби!... Ти ръце в мойте дай!

Наведи морно чело, щом пак се разтъжиш;
закълни ми се пак туй, в което ще лъжеш –
и със мен наедно до зори ти ридай!

Есенна песен

Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл...
а вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Есенна песен

В есенний здрач
с протяжен плач
цигулка тъжна
лей в отзвук глух
във моя дух
печал несдръжна.

И в спомен скъп,
сломен от скръб,
аз чезна в здрача.
Скръбта в сълзи
се разрази –
и горко плача!...

И гасна сам,
насам-натам
от вихри гонен,
в злочестина,
подобен на
лист отронен...
- превод: Георги Михайлов

Есенна песен

Цигулките есенни,
болно унесени,
в бавен тон,
раняват сърцето ми
с болки неведоми,
болка и стон.

И сам посред слепий ден,
бледен и трепетен,
чувам: бий час –
и чезна сред спомени
глухи, бездомни и
плача тогаз.

А злобният вятър ме
носи и мята ме
с яростен вой –
далеч в кръговърти, тъй
както и мъртвия
лист, без покой...
- превод: Гео Милев

Сантиментална разходка

Лъчите си Запад изстреля в прослава
и лилии вятърът тих полюлява,
и те сред тръстиките бледи от скръб
изтляват над гладката езерна глъб.
Сам с мойта печал аз вървях край водата,
вървях под върбите и в миг от мъглата
видение бяло изплува пред мен,
дочух го да стене с гласа примирен
на дивите патици – с колко уплаха
в мъглата студена за път се зовяха
сред тия върби, дето с мойта печал
вървях край водата; а мракът воал
простря и лъчите умряха сред слава;
ветрецът пак водната шир полюлява
и бледите лилии, в своята скръб
изтлели над гладката езерна глъб.

Сантиментална разходка

Изхвърлил стрелите си, запад изтля
и водните лилии здрач разлюля.
И те – край тръстиките върху брега
огледаха в струите свойта тъга.

С разбито сърце край върбите вървях
самин върху влажния есенен бряг,
де някакъв призрак сред мътна мъгла
отчаян размахваше тъмни крила.

Аз плачех и птиците плачеха с мен.
И техният плач за помръкналий ден
долиташе тук, дето бродех аз пак
с разбито сърце... А вечерният мрак

обвиваше в саван и град, и поля,
и скръбния запад, денят де изтля,
и водните лилии върху брега,
огледали в струите свойта тъга.
- превод: Георги Михайлов

Здрачът на тайнствената вечер

И Споменът със Здрача всекидневен
трепти на пламналия кръгозор
на вечната Надежда, който гневен
расте – ограда на потаен двор,
където зажаднели за простор
лалета, крин, лютичета и невен
решетките обвиват с вид плачевен
сред парите на мрачния затвор
и с дъх тлетворен с своя чер позор –
лалета, крин, лютичета и невен –
размътват моя разум, чувства, взор,
че смесва се – безсилен за отпор –
и Споменът със Здрача всекидневен.


Здрач на тайнствена вечер

Трепти вечерен здрач... А спомените ранни
разрастват румени на залез в свода син –
там – де Надеждата сред пламъци разляни
размята везан плащ от злато и рубин,
по който миг след миг разцъфват съчетани
лалета – рози – крем – лютичета – и крин –
над приказен чертог изплитат балдахин –
поемат странен танц с рой сенки разлюляни
под тежък топъл дъх на аромати странни –
лалета – рози – крем – лютичета – и крин, –
а чувства и душа, и разума – пияни! –
размесват в общ възторг на чар неотразим
и тайнствения здрач, и спомените ранни.

- превод: Георги Михайлов

понеделник, 16 февруари 2009 г.

Залези

Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани –
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.

Гротески

Не катъри – яхват си краката,
златен поглед имат – не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.

Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,

че с противен, смешен, страшен вид е
всеки – и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;

и в ръце с раздрънкани китари
те размахват волно пръст корав,
гъгнат песните си странни, стари –
целите носталгия и гняв.

И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат – дълго, с часове! –
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове.

Но вървете, скитници презрени,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, брегове студени,
под небесния невиждащ взор.

Свързаха се хори и природа,
за да ви накажат пак с тегла
за това, че – горди и в несгода! –
тръгнали сте с вдигнати чела.

Хулят ви – човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?

Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.

Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден –
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен.

Видение в нощта

Нощта. Дъждът. И свод оловноблед, разкъсан
от кули и зъбци, които в здрача късен
виши готичен град и чезне сред мъгла.
Поле. Бесилка. И съсухрени тела
танцуват жига сред изцъклен мрак, дълбани
от клюновете на рояка стръвни врани,
додето им гризат петите вълци зли.
А тръни щръкнали и див чимшир с бодли
люлеят ужаса на свойте голи клони
сред хаоса саждив от мрачни небосклони.
И трима клетници с окови – под конвой,
безкръвни, боси сред плющящият порой,
забучил щикове в подскачащата брана
от саби вдигнати и святкащи в закана.

Видения в нощта

И нощ.
И дъжд.
И небосвод – тъй сив, тъй бляд,
раздран от кулите на стар готичен град –
угаснал силует в далечината зла.
Поле.
Бесилка.
Ред увиснали тела,
разклащани в нощта от врани – черен рой,
подскачат в странен танц сред траурен покой,
а вълците гризят нозете им безспир.

Там няколко бодли и храсти див чемшир
стърчат над сипеи на хаос първоздан,
люлеят своя страх в нощта насам-натам...

След туй три пленника и подир тях конвой
от двеста двайсет и пет копиеносци в строй,
чийто копия – подвзети с гняв могъщ –
кръстосват копията на проливен дъжд.

Морско

Океанът сурово
се надига, луна -
кървав поглед, вълна
се надига отново

и додето реве,
блясва мълния дива
и небето пробива,
и пропуква на две,

а вълна - също дръзка -
в конвулсивния бяг
към скалистия бряг
иде, връща се, блъска

и зловещо лъщи,
и в самата вселена
като птица ранена
ураганът пищи

Скица от Париж

Луната обкова стените с ламарина
от цинк студен,
над стръмните стрехи димът от два комина -
огромно римско пет - зачеркна този ден.

Летеше вятърът и плачеше далече
като фагот,
гласът на котарак премръзнал се провлече
и бързо стихна под премръзналия свод.

А аз вървях вглъбен и мислех за Елада,
за Саламин,
с мен крачеха Платон и Фидий към площада
и мигаха край нас фенери с пламък син.

Страх

Природо, всичко в тебе гнети: и тая зряла
златиста шир, и здрачът, започнал да звъни
от хлопки, и зората на хубавите дни
и слънчевата слава, тържествено умряла.

Да не цениш изкуство - о, смях - ни мисли,
ни Човек, ни храм античен, ни свята катедрала,
високо - в свода празен - духа си завъртяла;
с едно око да гледаш и радост, и злини.

Не вярвам вече в бога, ни в мъдростта човешка -
отрекох ги, забравих; а леката насмешка
и Любовта - не ми се мисли днес за тях.

Люлян от всеки от прилив и отлив - както брига,
безсилен да живее, смъртта презрял от страх
за гибелната драма платна духът ми вдига.

неделя, 15 февруари 2009 г.

Примирение

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор
с ухания и музика ленива
харемът - рай наяве - ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота граници си има
и лудост дивна, но неповторима.
И все пак не успях да стана стар!

Голямото не е за мене дар,
но плюя на преструвките и грима!
Не мога търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.

Под знака на Сатурна

Жреци и мъдреци в най-стари времена
гадаеха безспир с прокобна вещина
по звездното небе на хората съдбата,
прочели ориста на всеки по съдбата.

С таз връзка таинствена мнозина се глумят,
нищожни в своя смях, все пак да разберат,
че жертви са и те на тайната лазурна.

Тъй за родените - под знака на Сатурна -
звезда, почитана от най-древни времена -
предричат руните със тайни писмена
беди, нещастия и ужаси безбройни.

В плен на безумен блян, те гаснат неспокойни,
че разумът без глас е в техните тегла -
а в жилите кръвта, като отрова зла,
с жарта на лавата протича и изгаря
и техний идеал удавя и събаря.

Под тази зла звезда, които се родят,
тъй страдат и тъй мрат - че всички чака смърт! -
Но техният живот - от люлката до гроба -
е тъй предначертан от черна, зла Прокоба!