Прекрасен рицар, спрял със спуснато забрало –
Нещастието меч забоде в мойто тяло.
Червен фонтан – кръвта ми заблика, запламтя
и слънцето изпи я от ярките цветя.
Нахлу в очите мрак, задави стон устата
и старото сърце предсмъртно се замята.
От своя кон се смъкна и стъпи на крака
Нещастието, после докосна ме с ръка.
Железен тежък пръст забило в мойта рана,
поуките си то с нетрепващ глас захвана.
И ето – пръстът леден, впит в моите гърди,
и чест, и всичко чисто в сърцето възроди.
И ето – тръпно от божествената искра,
сърцето младо е, готово пак за риска.
Треперя аз, замаян, невярващ и убог
като човек, на който явява му се бог.
Но този рицар пак на своя кон се метна
и кимна ми с глава, с усмивка неприветна,
и викна ми (все още край мен кънти гласът):
“Внимавай! Днес ти стига – като за първи път.”
