На Шарл Морис
Във всичко – музиката само!
И тъй, да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.
Небрежност, грешки на места,
нима това ще те смущава –
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.
Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!...
Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът – о, не! – тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.
Далече от Смеха нечестен,
от Остротите се пази –
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.
Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима –
на място да стои в реда.
Кой знае техните провали?
Луд негър или глух хлапак
ей тая брошка за петак
с измамен звън са изковали?
О музиката – пак, безспир!
Че стиховете са крилата,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.
Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен –
над ръж и мента – ден след ден…
А всичко друго е словесност.
