Сред гробище дърво зелено
шуми на воля ден след ден,
поне над камъка смирен
от скръб да беше посадено!
В това дърво – и в зной, и в мраз –
живее птица с бистър глас
и пее, вярна и унила.
Дърво и птица – ти и аз:
ти споменът си, аз – оная
раздяла, тегнеща до края…
О, да съм в твойте колене!
О, да живея – с теб! Но, мила,
смъртта надвива мойта сила.
Живях ли в тебе миг поне?
