На Жорж Рал
Когато песен зашуми в главата
и вече сред мъгла е паметта,
послушайте – не пее ли кръвта?
О, музика далечна, непозната!
Послушайте – кръвта се пак разплака –
душата е побягнала от нас,
кръвта с един нечуван още глас –
макар напразно – напоява мрака.
Ти, брат по кръв на аления грозд,
ти, брат на вените по черно вино –
о, вино, кръв, какъв апотеоз!
Плачете, пейте! Докато е мрак –
вън памет, вън душа! Дори невинно,
да тръпне в огън бедният гръбнак.
