Ридае рог в дъбравата пред нас,
сирашката печал – би казал – страда,
залутана в дола, и без пощада
я къса вятърът, залаял с бяс.
Душа на вълк се вдига с тоя глас
към слънцето, което вече пада,
и немощта – би казал – и наслада,
и болка е в догарящия час.
Снегът развива бинтове съдрани –
да спре кръвта на залезните рани,
но болката ще заглуши ли той?
Въздъхва пак угасващата есен
и целият простор в скръбта унесен
замира бавно в сладостен покой.
