И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла –
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.
Ветрец набръчква хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.
Лъстци отбрани и кокетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.
Понякога – о, тъжен миг е то –
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като
това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вярваме на устните – че те
в усмивката си крият обещание.
