На Ж. К. Юисманс
В студена ниска стая мъжът със здрача влиза,
измръзнал – само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от вчера мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелва – шшът!
Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.
Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
все пак с добра душа и с ум като бръснач е –
момче и половина, макар и все сърдит.
Жената – още млада – е хубава на вид.
Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.
Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки – като пияна група –
се качват по тавана и мърдат – нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.
Децата им са бледи, но жилави са всики –
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.
Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като ченге да пъха носа си тук и там,
открил би в шкафа книги сред прашните предмети –
това са “Авантюри…” и “Всякакви съвети”,
а под дюшека мръсен – къде са чак били! –
романчета сълзливи с оръфани ъгли…
Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.
Жената пак въздиша – подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!
