--

Всички преводи са на Кирил Кадийски, освен тези, в които изрично e упоменат авторът на превода.

--

понеделник, 2 март 2009 г.

Сантиментална беседа

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
два призрака в нощта изникнаха пред мен.

Очите – мъртви, устните им – сухи,
и с мъка се долавят думи глухи.

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
зовяха миналото сенките пред мен.

– Не си ли спомняш нашта страст тогава?
– Защо, нима това си заслужава?

– Не виждаш ли душата ми насън поне,
сърцето тръпне ли от мойто име? – Не.

– Ах! Тия дни на щастие безмерно
до кръв притискахме уста! – Наверно.

– Как чист бе сводът син. Надеждата – и тя.
– Но тя към черен свод, ранена, полетя.

Тъй те потънаха в тревата суха
и само мракът чу речта им глуха.

Сантиментален разговор

През стария парк, заледен и самотен,
две сенки преминаха с шепот сиротен.
Очите им – мъртви, от устните сухи
едвам се дочуват словата им глухи.
Сред стария парк, заледен и самотен,
две сенки въздишаха в спомен сиротен.
– Ти помниш ли нашите радости прежни?
– Защо да си спомням неща безнадеждни?
– Сърце ти за мене тупти ли поне;
и мене ли всявга сънуваш ти? – Не.
– Ах, нашето щастие! Помня: всенощно
в целувки притискахме устни!... – Възможно.
– Небето прозрачно! Надеждата ясна!
– Сразена, под черно небе тя угасна. -
Така те вървяха под клоните сухи
и само нощта чу словата им глухи.
- превод: Гео Милев