Лъчите си Запад изстреля в прослава
и лилии вятърът тих полюлява,
и те сред тръстиките бледи от скръб
изтляват над гладката езерна глъб.
Сам с мойта печал аз вървях край водата,
вървях под върбите и в миг от мъглата
видение бяло изплува пред мен,
дочух го да стене с гласа примирен
на дивите патици – с колко уплаха
в мъглата студена за път се зовяха
сред тия върби, дето с мойта печал
вървях край водата; а мракът воал
простря и лъчите умряха сред слава;
ветрецът пак водната шир полюлява
и бледите лилии, в своята скръб
изтлели над гладката езерна глъб.
Сантиментална разходка
Изхвърлил стрелите си, запад изтля
и водните лилии здрач разлюля.
И те – край тръстиките върху брега
огледаха в струите свойта тъга.
С разбито сърце край върбите вървях
самин върху влажния есенен бряг,
де някакъв призрак сред мътна мъгла
отчаян размахваше тъмни крила.
Аз плачех и птиците плачеха с мен.
И техният плач за помръкналий ден
долиташе тук, дето бродех аз пак
с разбито сърце... А вечерният мрак
обвиваше в саван и град, и поля,
и скръбния запад, денят де изтля,
и водните лилии върху брега,
огледали в струите свойта тъга.
- превод: Георги Михайлов
