Небе спокойно синее вън
над всяка стряха.
Дървото с клони – ей там отвън –
цял ден ни маха.
Звъни камбана като насън,
вечерен здрач е.
И тъжна птица като насън
в листата плаче.
О, боже, боже, добре е там –
сред мирни хора.
Долита глъчка при мен оттам –
откъм простора.
– Какво направи? Ти плачеш сам.
Ни капка радост.
Какво – кажи ми – направи сам
със свойта младост?
