Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
пред тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка… От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.
Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.
Аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
бог
и нови стихове валят в съня дълбок –
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет –
и от които аз не помня сутрин нито ред…
