§§§
Изгрява слънцето и – топло – позлатява
и росните жита и мократа морава,
и сводът тръпне – син от утринния хлад.
Безцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар тревясал път извежда край реката.
Как въздухът е свеж. В миг птица прелети
със сламка в човката и ясно виждаш ти –
по гладката вода се плъзва сянка птича.
Това е всичко.
Но мечтателят обича
да скита сутрин тук след своя сладък блян
за светло щастие; безгрижен и пиян
от спомена крилат за своята любима –
до вчера само сън, мечта недостижима,
бял ангел призори, запял с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за нея – Спътница, душа, коята кара
душата му и днес да страда с нова вяра.
