Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.
Нощта – мечтателка красива –
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов дъб едва гори.
Случаен лъч за миг изскача,
огрява росната лъка
и като гола сабя в здрача
се лъсва тихата река.
Със смутен шум сънят се рони
и виждаш в тая утрин ти
мъглица над треви и клони –
въздишка може би – трепти.
Картината ти е позната,
но постоянно се мени.
Едно селце в далечината
изниква. Палят светлини,
макар че се развиделява –
и неспокойните лъчи
се хвърлят в тъмната дъбрава.
Ей там звънарната личи
и слънцето едва изгряло
в лемежа блясва като взрив,
и ето – плахи отначало,
сърдити – в тоя час сънлив
крещят петлите настървени –
о, час на залъка с осил,
очи от търкане червени,
кола със старец подранил;
димът над къщите се влачи
и тръгват – тъй ще е докрай –
пак неуморните орачи,
изпращани от бесен лай,
додето в часовете ранни
звънят над този край суров
и хвърлят гневните камбани
към бога своя богослов.
