На Жорж Куртелин
Аз съм Империя в края на своя упадък.
Бели и снежни – рой варвари идат към мен,
но със стила си от залез и скръб позлатен
в унес извайвам до край акростиха си гладък.
Скука душата гризе, самота до припадък.
Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.
О, да не можеш – безволен и все угнетен!
О, да не искаш животът все тъй да е сладък!
О, да не щеш, да не можеш дори да умреш!
Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!
Всичко изпито, изядено! Вече се знае!
Само стиха глуповат над пламтящата свещ,
само слуга непохватен, престанал да слуша,
само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!
Томление
Аз съм Империята в края на свoя декаданс.
Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,
а нежни акростихи поетите й съчиняват
със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.
Сама душа - и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш - немощен, с желания, що доизтляват
о, да не искаш да разцъфтиш сред тоз живот без блян.
О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне.
Ах, всичко е допито! - Мила, смехът ти потъмне.
Ах, всичко е допито! всичко изядено!... И толкоз.
И само - мадригал безсмислен със вино измърсен,
и само - раб безочлив, който изпъжда те без свян,
и само - скука безпределна и тягостна до болка!
- превод: Гео Милев
