Пиеро
Не е той вече лунният мечтател, нам познат,
осмиващ своите деди под схлупената пътна стряха –
ведно със неговия смях и неговата свещ умряха
и ето – призракът му днес ни посещава смъртно-блед.
А в промеждутъка на страх, в светкавичния блясък слят,
как неговата бяла дреха, що зимни ветрове развяха,
напомня саван на мъртвец. А зинали устата спряха
тъй – сякаш в болка вий без глас, защото черви го
гризят.
С шума от плясък на крила на бухал, който презнощ
литва,
ръкави бели маха той без ум в закана и с молитва –
и сякаш дава сетен знак, но никой не отвръща пак...
Очите му – две ями в мрак, де фосфорът зловещ
пролазва,
и – да усили ужаса – брашното бледността запазва
върху безкръвния му лик със нос изострен на смъртник.
Пиеро
На Леон Валад
Не е той вече онзи мечтател – лунатик,
разсмивал бабите ни с песничка прекрасна;
смехът му – със свещта и той, уви, угасна
и призрак днес пристига и слаб, и бледолик.
Той в светлината на светкавица ужасна
изскача с бяла дреха и вятър с леден вик
превръща я в саван; устата му безгласна
тъй зее, сякаш червей гризе го в този миг.
Крила на сова са безшумните ръкави,
сигнали праща той в пространството – с надежда,
но отговор не идва, ни някакъв въпрос.
През дупките-очи жълт фосфор се процежда
и по-кошмарно и по-зло брашното прави
лицето му безкръвно на смъртник с остър нос.
- превод: Георги Михайлов
