§§§
Щом зората приижда, щом тя деня довежда,
щом най-после – как чаках, молих се унизен! –
ще долети отново истинската надежда,
щом ще има – как молих! – щастие и за мен,
глух ще стана за всяка мисъл мрачна и тежка,
глух за всички кошмари в сънищата. О, глух
и за устата, свити в иронична насмешка,
и за словата с Разум, стъпкал техния дух.
Стига свити юмруци! Ах, в една ли интрига –
глупава и случайна – аз съм кипял вбесен,
стига и злата памет ме озлобява, стига
сам съм търсил забрава в тоя проклет абсент!
Толкова малко искам – нека Душа сияйна
моята нощ бездънна да озари веднъж
с любовта – тая първа, тая безсмъртна тайна,
с нежности и усмивки – милост за всеки мъж;
тръгнал сам след очите с пламъчета златисти
и след дланта, в която тръпне моята длан,
бих вървялм по пътеки с мъх и прохладни листи
или по път изровен, с остри тръни постлан.
Да прекося живота и смирен да възляза
на върха, отбелязан от самата Съдба,
без едно угризение, завист или омраза –
ето дългът завиден в тая бодра борба.
И да приспя по пътя сладостната умора,
весело ще си пея и ще твърдя до край:
тя ще ме слуша с радост, с нежна вяра във взора.
И не ще потърся и друг, по-прекрасен рай.