Скъпите ръце са пак пред мене,
мои мънички и мои бели –
след безброй убийствени раздели
и безброй забравени измени,
след пристанищата и страните,
след чужбина и теглата в нея
те разтварят ми – ръце на фея –
приказното царство на мечтите.
Две ръце – в съня и над душата,
как ли ще й шепнете – кажете, –
докато със злоба гласовете
в ужас див я карат да се мята?
Лъже ли видението златно –
с двете ни души в едно събрани,
с майчиното кротко състрадание,
с чувството – и в нас, и необятно?
Скъпите терзания, ръцете,
сладка болка, блянове свещени...
О, ръце, ръце благословени,
всеопрощаващия знак сторете!
