Градски изгледи

Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
пред тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка… От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.

Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.

Аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
бог
и нови стихове валят в съня дълбок –
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет –
и от които аз не помня сутрин нито ред…

Погребението

Не знам по-живо нещо от този ритуал!
Гробарят пее весел, със святкаща лопата,
камбаната звъна си разнася в небесата,
свещеникът се моли – блажен в стихара бял,

с момичешки гласчета запяват в хор децата
и в рова мек и топъл, покойника прибрал,
върху ковчега тежък се сипят буци кал –
най-меката завивка за ората в земята:

това, да си призная, прекрасно е за мен!
И другите – под фрака коремче се подава,
гробарите – доволни и вече с нос червен,

и тия речи – кратки, но трогващи до стон,
сърца за жал разкрити, чела обвити в слава,
наследници с блестящ фасон.

Спомен от болницата

Животът – глупост бил и той,
и няма този свят покой,
опре ли до злините черни;

той бъдещето ми държи
все под око, и ми тежи
със спомена за дни мизерни;

и търся болничния плен –
съдбовен стана той за мен,
тук мисля искрено, забрава
тук с дни щастливи ме дарява.

Да, предпочитам своя сън
с покой и благосклонност – вън
оставила и този мръсен
живот, и този свят навъсен.

Сонет - да се разридаеш

Стар мирови съдия – тъпак,
но майстор в не една измама,
затътрен с мъка, кривокрак,
с корем издут и с бюст на дама,

бездарен – ще го кажа пак! –
безочлив и хитрец за двама,
душа дребнава, пръв простак
и кух, но с гланц – като реклама.

Аз не забравих – не,не,не! –
(ей тия комплименти в рими
са доказателство поне)

аз не забравих твойто име,
търбуха ти, гласа лукав,
ни лустрото – ни моя гняв.

Снегът вали в тишината

§§§

Снегът вали в тишината
над бедния стар квартал
и пътят е вече бял,
и в църквата е тълпата –
за службата в полунощ.

Над Лондон свети мъглата –
стар коледен ритуал,
безброй напитки разлял
върху трапеза богата
веднага след полунощ.

С перца сребристи в краката,
Париж – запял, заиграл –
е сякаш на карнавал,
с крака затъпкал перцата,
възбуден към полунощ.

А болната от кревата
сред приюта опусял
се взира в тавана с жал
и стряскат я самотата
и сенките в полунощ.

Камбаната в тъмнината
звъни като чук, запял
над чист, нажежен метал –
зове ни с надежда свята
на службата в полунощ.