Студено слънце грее в небето разводнено.
От вятъра обвяни, пламтят като зора
обрамчените рози и гаснат постепенно.
И въздухът е хладен – целувка на сестра.
Природата за дълго ще слезе днес от трона.
На устните й тъжни усмивка затрептя:
през жълтите простори – към всичко благосклонна –
при хората метежни и грешни иде тя.
И с плаща си, извезан със синя звездна свила,
челата ни избърсва от стинещата пот.
Душата й безсмъртна и вечната й сила
в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.
Прохладата, успяла листата да разклати,
просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,
и всичко – волни птици и облаци крилати, –
и всичко ти нашепва: – Вглъби се. Замълчи!
