§§§
ЩОМ ПАК зора възхожда и ден за мен отрежда,
и след като тъй дълго забравен, разлъчен
на моя зов долита пак светлата надежда –
о, щом е отредено пак щастие за мен, -
прощавам и забравям аз мислите злокобни
и сънищата черни, в които се душа,
прехапаните устни с гняв на насмешки злобни
и думите, де шества строг Разум без душа!
Назад, юмруци свити! Спри, ярост ти корава,
кърмена от злосторци и от глупци във мен!
Млъкни и ти, зла памет! Далеч от мен, забрава,
която скръбний дири в зеления абсент!
Аз днес зовя и търся оназ Душа, която
разсела би край мене бездънний мрак в нощта
чрез своята безсмъртна една любов пресвята
с лъча всеопрощаващ на свойта доброта!
Водим от вас, о кротки очи с неземен пламък,
от теб ръка, в която ръцете ми трептят,
аз искам да възлезна – макар бодли и камък
навред пак да задръстват орисания път.
Смирен и прям ще тръгна към тази цел в живота,
в която пак съдбата отправя моя ход ,
забравил завист, злоба и спомена на злото –
о, дъл щастлив в борбата на моя нов живот!
Умората от пътя аз с песни ще разсея,
а щом лъчът на радост в очите засияй,
ще мисля – тя ме слуша – ще пея все за нея! –
и няма да диря по-друг от този рай!
