Надеждата блести – златист осил в обора.
Върти се някъде оса и те е страх!
Нахълта слънцето и гледай – колко прах.
На масата опрян, сънят те пак оборва.
Посърнала душа, водата тук е ледна –
от кладенец. Отпий. И спи. До теб съм аз,
ще милвам твоя сън в следобедния час
и ти като дете ще се усмихваш бледна.
Звъни обяд. Той спи. Недейте му дотяга.
Да спи! Как стъпките – заглъхващи зад прага –
кънтят по черепа на кроткия бедняк.
Звъни обяд. Пак дъжд ли чука по стрехите?
Надеждата блести – мънисто в полумрак.
О, рози есенни, кога ще разцъфтите?
