Епилог

Студено слънце грее в небето разводнено.
От вятъра обвяни, пламтят като зора
обрамчените рози и гаснат постепенно.
И въздухът е хладен – целувка на сестра.

Природата за дълго ще слезе днес от трона.
На устните й тъжни усмивка затрептя:
през жълтите простори – към всичко благосклонна –
при хората метежни и грешни иде тя.

И с плаща си, извезан със синя звездна свила,
челата ни избърсва от стинещата пот.
Душата й безсмъртна и вечната й сила
в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.

Прохладата, успяла листата да разклати,
просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,
и всичко – волни птици и облаци крилати, –
и всичко ти нашепва: – Вглъби се. Замълчи!

Серенада

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.

Ще славя блясъка от злато и ахат
на чистите зеници,
и Лета на гръдта и Стикс – катран разлят –
на твоите къдрици.

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Ще славословя аз – най-дивна в тоя свят! –
плътта благословена,
от чийто сладък дъх ми се завива свят
и губя сън, и стена.

А най-накрая и целувката ти зла,
на устните пожара,
и твоя вид щастлив от моите тегла,
мой ангел и поквара.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.

Час за среща

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините...
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.

Мора

Усмири свойта страст и бъди търпелива!
Затова че понявга, о моя добра,
и любимата трябва да бъде сестра!
Кротостта в любовта с нова радост опива!

Приласкай ме разнежена, скръбно красива!
В твоя взор, в твоья стон нека бавно горя!
По е сладка от ласка на знойни бедра
твойта дълга целувка, макар и лъжлива!

Но ти казваш, че страст, все таса всеобхватно,
всепобедно тръби сърцето ти златно...
Нека тя да тръби!... Ти ръце в мойте дай!

Наведи морно чело, щом пак се разтъжиш;
закълни ми се пак туй, в което ще лъжеш –
и със мен наедно до зори ти ридай!

Есенна песен

Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл...
а вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Есенна песен

В есенний здрач
с протяжен плач
цигулка тъжна
лей в отзвук глух
във моя дух
печал несдръжна.

И в спомен скъп,
сломен от скръб,
аз чезна в здрача.
Скръбта в сълзи
се разрази –
и горко плача!...

И гасна сам,
насам-натам
от вихри гонен,
в злочестина,
подобен на
лист отронен...
- превод: Георги Михайлов

Есенна песен

Цигулките есенни,
болно унесени,
в бавен тон,
раняват сърцето ми
с болки неведоми,
болка и стон.

И сам посред слепий ден,
бледен и трепетен,
чувам: бий час –
и чезна сред спомени
глухи, бездомни и
плача тогаз.

А злобният вятър ме
носи и мята ме
с яростен вой –
далеч в кръговърти, тъй
както и мъртвия
лист, без покой...
- превод: Гео Милев

Сантиментална разходка

Лъчите си Запад изстреля в прослава
и лилии вятърът тих полюлява,
и те сред тръстиките бледи от скръб
изтляват над гладката езерна глъб.
Сам с мойта печал аз вървях край водата,
вървях под върбите и в миг от мъглата
видение бяло изплува пред мен,
дочух го да стене с гласа примирен
на дивите патици – с колко уплаха
в мъглата студена за път се зовяха
сред тия върби, дето с мойта печал
вървях край водата; а мракът воал
простря и лъчите умряха сред слава;
ветрецът пак водната шир полюлява
и бледите лилии, в своята скръб
изтлели над гладката езерна глъб.

Сантиментална разходка

Изхвърлил стрелите си, запад изтля
и водните лилии здрач разлюля.
И те – край тръстиките върху брега
огледаха в струите свойта тъга.

С разбито сърце край върбите вървях
самин върху влажния есенен бряг,
де някакъв призрак сред мътна мъгла
отчаян размахваше тъмни крила.

Аз плачех и птиците плачеха с мен.
И техният плач за помръкналий ден
долиташе тук, дето бродех аз пак
с разбито сърце... А вечерният мрак

обвиваше в саван и град, и поля,
и скръбния запад, денят де изтля,
и водните лилии върху брега,
огледали в струите свойта тъга.
- превод: Георги Михайлов

Здрачът на тайнствената вечер

И Споменът със Здрача всекидневен
трепти на пламналия кръгозор
на вечната Надежда, който гневен
расте – ограда на потаен двор,
където зажаднели за простор
лалета, крин, лютичета и невен
решетките обвиват с вид плачевен
сред парите на мрачния затвор
и с дъх тлетворен с своя чер позор –
лалета, крин, лютичета и невен –
размътват моя разум, чувства, взор,
че смесва се – безсилен за отпор –
и Споменът със Здрача всекидневен.


Здрач на тайнствена вечер

Трепти вечерен здрач... А спомените ранни
разрастват румени на залез в свода син –
там – де Надеждата сред пламъци разляни
размята везан плащ от злато и рубин,
по който миг след миг разцъфват съчетани
лалета – рози – крем – лютичета – и крин –
над приказен чертог изплитат балдахин –
поемат странен танц с рой сенки разлюляни
под тежък топъл дъх на аромати странни –
лалета – рози – крем – лютичета – и крин, –
а чувства и душа, и разума – пияни! –
размесват в общ възторг на чар неотразим
и тайнствения здрач, и спомените ранни.
- превод: Георги Михайлов

Залези

Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани –
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.

Гротески

Не катъри – яхват си краката,
златен поглед имат – не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.

Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,

че с противен, смешен, страшен вид е
всеки – и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;

и в ръце с раздрънкани китари
те размахват волно пръст корав,
гъгнат песните си странни, стари –
целите носталгия и гняв.

И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат – дълго, с часове! –
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове.

Но вървете, скитници презрени,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, брегове студени,
под небесния невиждащ взор.

Свързаха се хори и природа,
за да ви накажат пак с тегла
за това, че – горди и в несгода! –
тръгнали сте с вдигнати чела.

Хулят ви – човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?

Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.

Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден –
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен.

Видение в нощта

Нощта. Дъждът. И свод оловноблед, разкъсан
от кули и зъбци, които в здрача късен
виши готичен град и чезне сред мъгла.
Поле. Бесилка. И съсухрени тела
танцуват жига сред изцъклен мрак, дълбани
от клюновете на рояка стръвни врани,
додето им гризат петите вълци зли.
А тръни щръкнали и див чимшир с бодли
люлеят ужаса на свойте голи клони
сред хаоса саждив от мрачни небосклони.
И трима клетници с окови – под конвой,
безкръвни, боси сред плющящият порой,
забучил щикове в подскачащата брана
от саби вдигнати и святкащи в закана.

Видения в нощта

И нощ.
И дъжд.
И небосвод – тъй сив, тъй бляд,
раздран от кулите на стар готичен град –
угаснал силует в далечината зла.
Поле.
Бесилка.
Ред увиснали тела,
разклащани в нощта от врани – черен рой,
подскачат в странен танц сред траурен покой,
а вълците гризят нозете им безспир.

Там няколко бодли и храсти див чемшир
стърчат над сипеи на хаос първоздан,
люлеят своя страх в нощта насам-натам...

След туй три пленника и подир тях конвой
от двеста двайсет и пет копиеносци в строй,
чийто копия – подвзети с гняв могъщ –
кръстосват копията на проливен дъжд.

Скица от Париж

Луната обкова стените с ламарина
от цинк студен,
над стръмните стрехи димът от два комина -
огромно римско пет - зачеркна този ден.

Летеше вятърът и плачеше далече
като фагот,
гласът на котарак премръзнал се провлече
и бързо стихна под премръзналия свод.

А аз вървях вглъбен и мислех за Елада,
за Саламин,
с мен крачеха Платон и Фидий към площада
и мигаха край нас фенери с пламък син.

Страх

Природо, всичко в тебе гнети: и тая зряла
златиста шир, и здрачът, започнал да звъни
от хлопки, и зората на хубавите дни
и слънчевата слава, тържествено умряла.

Да не цениш изкуство - о, смях - ни мисли,
ни Човек, ни храм античен, ни свята катедрала,
високо - в свода празен - духа си завъртяла;
с едно око да гледаш и радост, и злини.

Не вярвам вече в бога, ни в мъдростта човешка -
отрекох ги, забравих; а леката насмешка
и Любовта - не ми се мисли днес за тях.

Люлян от всеки от прилив и отлив - както брига,
безсилен да живее, смъртта презрял от страх
за гибелната драма платна духът ми вдига.

Примирение

През детството сънувах Кохинор,
разкош персийски, пищни папски зали
Сарданапали, Хелиогабали!

Под златен свод лежах с премрежен взор
с ухания и музика ленива
харемът - рай наяве - ме опива.

Сърцето пак пламти, но с тиха жар:
разбрах, в живота граници си има
и лудост дивна, но неповторима.
И все пак не успях да стана стар!

Голямото не е за мене дар,
но плюя на преструвките и грима!
Не мога търпя неточна рима,
красавица и пресметлив другар.

Под знака на Сатурна

Жреци и мъдреци в най-стари времена
гадаеха безспир с прокобна вещина
по звездното небе на хората съдбата,
прочели ориста на всеки по съдбата.

С таз връзка таинствена мнозина се глумят,
нищожни в своя смях, все пак да разберат,
че жертви са и те на тайната лазурна.

Тъй за родените - под знака на Сатурна -
звезда, почитана от най-древни времена -
предричат руните със тайни писмена
беди, нещастия и ужаси безбройни.

В плен на безумен блян, те гаснат неспокойни,
че разумът без глас е в техните тегла -
а в жилите кръвта, като отрова зла,
с жарта на лавата протича и изгаря
и техний идеал удавя и събаря.

Под тази зла звезда, които се родят,
тъй страдат и тъй мрат - че всички чака смърт! -
Но техният живот - от люлката до гроба -
е тъй предначертан от черна, зла Прокоба!