Сантиментална беседа

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
два призрака в нощта изникнаха пред мен.

Очите – мъртви, устните им – сухи,
и с мъка се долавят думи глухи.

Сред стар вековен парк – и гол, и заледен –
зовяха миналото сенките пред мен.

– Не си ли спомняш нашта страст тогава?
– Защо, нима това си заслужава?

– Не виждаш ли душата ми насън поне,
сърцето тръпне ли от мойто име? – Не.

– Ах! Тия дни на щастие безмерно
до кръв притискахме уста! – Наверно.

– Как чист бе сводът син. Надеждата – и тя.
– Но тя към черен свод, ранена, полетя.

Тъй те потънаха в тревата суха
и само мракът чу речта им глуха.

Сантиментален разговор

През стария парк, заледен и самотен,
две сенки преминаха с шепот сиротен.
Очите им – мъртви, от устните сухи
едвам се дочуват словата им глухи.
Сред стария парк, заледен и самотен,
две сенки въздишаха в спомен сиротен.
– Ти помниш ли нашите радости прежни?
– Защо да си спомням неща безнадеждни?
– Сърце ти за мене тупти ли поне;
и мене ли всявга сънуваш ти? – Не.
– Ах, нашето щастие! Помня: всенощно
в целувки притискахме устни!... – Възможно.
– Небето прозрачно! Надеждата ясна!
– Сразена, под черно небе тя угасна. -
Така те вървяха под клоните сухи
и само нощта чу словата им глухи.
- превод: Гео Милев

Коломбина

Кой, Леандър? Ха!
Бърз като бълха
в мрака
скача Пиеро,
а Касандра про-
плака;

прави хитрини
Арлекин и ни
стряска
с луд костюм, с капот,
с блеснал поглед под
маска;

до, ми, сол, до, ре –
тоя свят добре
пее,
танци, глъч, ама
малката нима
зле е,

с поглед извратен –
сякаш с взор зелен
котка –
смайва всеки чужд:
“Лапи долу!” – уж
кротка,

всички заслепи,
следват я – тълпи
звездни,
тоя път къде
ще ги изведе –
в бездни?

С карамфил, или
врътнала поли
леки
чупи гъвкав кръст
и върти на пръст
всеки...

Фавнът

Стар фавън, глинено-червен,
се смее пред една морава:
говори ни с уста лукава
за низ, от мигове скрепен,

низ, който тъй ни уморява,
теб – скитница и скитник – мен,
повлякъл ни към онзи ден
на тамбурини и забрава.

На разходка

И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла –
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.

Ветрец набръчква хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.

Лъстци отбрани и кокетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.

Понякога – о, тъжен миг е то –
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като

това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вярваме на устните – че те
в усмивката си крият обещание.

Сред природата

– Маркиз, виж нашия Абат,
перуката си оправи, но...
– О Камарго, пред твоя врат
какво е кипърското вино?

– Ти, моя страст... Ми, сол, фа, ла...
Абатът – с дреха разкопчана.
– О дами, тук да си остана,
ако звезди не ви сваля...

– Бих станал кученце, да-да!
– В прегръдка всеки да се справи
с пастирката си... Господа?
– До, сол, ми... – Хей, луна, наздраве!

Лунна светлина

Душата ти – един избран пейзаж,
където всички в луди бергамаски
летят, бушуват – маскарад блестящ,
но тъжни са под пищните си маски.

Възпяват с вечно модната тъга
страсттта, живота хубав и мечтите.
Не вярват в щастието и сега –
и песента им слива се с лъчите,

с лъчите на печалната луна,
тъй че замират в парка глъч и трели
и водоскокът плаче в тишина.
О, тъжен плач сред статуите бели.