Униние

На Жорж Куртелин

Аз съм Империя в края на своя упадък.
Бели и снежни – рой варвари идат към мен,
но със стила си от залез и скръб позлатен
в унес извайвам до край акростиха си гладък.

Скука душата гризе, самота до припадък.
Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.
О, да не можеш – безволен и все угнетен!
О, да не искаш животът все тъй да е сладък!

О, да не щеш, да не можеш дори да умреш!
Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!
Всичко изпито, изядено! Вече се знае!

Само стиха глуповат над пламтящата свещ,
само слуга непохватен, престанал да слуша,
само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!

Томление

Аз съм Империята в края на свoя декаданс.
Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,
а нежни акростихи поетите й съчиняват
със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.

Сама душа - и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш - немощен, с желания, що доизтляват
о, да не искаш да разцъфтиш сред тоз живот без блян.

О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне.
Ах, всичко е допито! - Мила, смехът ти потъмне.
Ах, всичко е допито! всичко изядено!... И толкоз.

И само - мадригал безсмислен със вино измърсен,
и само - раб безочлив, който изпъжда те без свян,
и само - скука безпределна и тягостна до болка!
- превод: Гео Милев

Вечерната супа

На Ж. К. Юисманс

В студена ниска стая мъжът със здрача влиза,
измръзнал – само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от вчера мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелва – шшът!

Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
все пак с добра душа и с ум като бръснач е –
момче и половина, макар и все сърдит.
Жената – още млада – е хубава на вид.

Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.

Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки – като пияна група –
се качват по тавана и мърдат – нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.

Децата им са бледи, но жилави са всики –
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като ченге да пъха носа си тук и там,

открил би в шкафа книги сред прашните предмети –
това са “Авантюри…” и “Всякакви съвети”,
а под дюшека мръсен – къде са чак били! –
романчета сълзливи с оръфани ъгли…

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.

Жената пак въздиша – подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!

Утринна молитва

Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.

Нощта – мечтателка красива –
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов дъб едва гори.

Случаен лъч за миг изскача,
огрява росната лъка
и като гола сабя в здрача
се лъсва тихата река.

Със смутен шум сънят се рони
и виждаш в тая утрин ти
мъглица над треви и клони –
въздишка може би – трепти.

Картината ти е позната,
но постоянно се мени.
Едно селце в далечината
изниква. Палят светлини,

макар че се развиделява –
и неспокойните лъчи
се хвърлят в тъмната дъбрава.
Ей там звънарната личи

и слънцето едва изгряло
в лемежа блясва като взрив,
и ето – плахи отначало,
сърдити – в тоя час сънлив

крещят петлите настървени –
о, час на залъка с осил,
очи от търкане червени,
кола със старец подранил;

димът над къщите се влачи
и тръгват – тъй ще е докрай –
пак неуморните орачи,
изпращани от бесен лай,

додето в часовете ранни
звънят над този край суров
и хвърлят гневните камбани
към бога своя богослов.

Кръчмата

На Жан Мореас

Стрехи и зид варосан, и дълъг сенчест двор
край пътя прашен. Всеки закъсал странник чука
на веселата кръчма с табелка “Сполука”.
Там хляб и черно вино ти дават без паспорт.

Кой пие, кой – захъркал, друг смуче от чибука.
Кръчмарят стар войник е, хлапаци без надзор
жената мие с викот. Недейте влиза в спор,
щом пак се заоплаква или се спусне в клюка.

Сред щампи избелели в потаен полумрак
са “Влъхвите”, наблизо до тях “Малек Адел” е.
И вкусен дъх те лъхва от сготвеното зеле.

Чуй! Тенджери, чинии потракват, след което
часовникът започва пак бодрото “тик-так”.
И ниският прозорец – разтворен към полето.

Гроздобер

На Жорж Рал

Когато песен зашуми в главата
и вече сред мъгла е паметта,
послушайте – не пее ли кръвта?
О, музика далечна, непозната!

Послушайте – кръвта се пак разплака –
душата е побягнала от нас,
кръвта с един нечуван още глас –
макар напразно – напоява мрака.

Ти, брат по кръв на аления грозд,
ти, брат на вените по черно вино –
о, вино, кръв, какъв апотеоз!

Плачете, пейте! Докато е мрак –
вън памет, вън душа! Дори невинно,
да тръпне в огън бедният гръбнак.

Поетическо изкуство

На Шарл Морис

Във всичко – музиката само!
И тъй, да полети стихът,
от тръпки да е той, без плът,
без нищо тежко и голямо.

Небрежност, грешки на места,
нима това ще те смущава –
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.

Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
това е сводът посинял
със звезден хаос в студовете!...

Нюансът, а не тонът строг,
а не Цветът – о, не! – тогава
Нюанс, че само той сродява
мечта с мечта и флейта с рог.

Далече от Смеха нечестен,
от Остротите се пази –
дори Лазурът е в сълзи
от кухня, дъхаща на чесън.

Извий на Патоса врата!
И бди, със страст неуморима
наливай ум на всяка Рима –
на място да стои в реда.

Кой знае техните провали?
Луд негър или глух хлапак
ей тая брошка за петак
с измамен звън са изковали?

О музиката – пак, безспир!
Че стиховете са крилата,
с които носи се душата
към друга обич, друг всемир.

Стихът ти в непозната местност
да скита с вятъра зелен –
над ръж и мента – ден след ден…
А всичко друго е словесност.

Пиеро

Пиеро

Не е той вече лунният мечтател, нам познат,
осмиващ своите деди под схлупената пътна стряха –
ведно със неговия смях и неговата свещ умряха
и ето – призракът му днес ни посещава смъртно-блед.

А в промеждутъка на страх, в светкавичния блясък слят,
как неговата бяла дреха, що зимни ветрове развяха,
напомня саван на мъртвец. А зинали устата спряха
тъй – сякаш в болка вий без глас, защото черви го
гризят.

С шума от плясък на крила на бухал, който презнощ
литва,
ръкави бели маха той без ум в закана и с молитва –
и сякаш дава сетен знак, но никой не отвръща пак...

Очите му – две ями в мрак, де фосфорът зловещ
пролазва,
и – да усили ужаса – брашното бледността запазва
върху безкръвния му лик със нос изострен на смъртник.

Пиеро
На Леон Валад

Не е той вече онзи мечтател – лунатик,
разсмивал бабите ни с песничка прекрасна;
смехът му – със свещта и той, уви, угасна
и призрак днес пристига и слаб, и бледолик.

Той в светлината на светкавица ужасна
изскача с бяла дреха и вятър с леден вик
превръща я в саван; устата му безгласна
тъй зее, сякаш червей гризе го в този миг.

Крила на сова са безшумните ръкави,
сигнали праща той в пространството – с надежда,
но отговор не идва, ни някакъв въпрос.

През дупките-очи жълт фосфор се процежда
и по-кошмарно и по-зло брашното прави
лицето му безкръвно на смъртник с остър нос.
- превод: Георги Михайлов