Залези

Посърнала, зората
безкрайните поля
на залеза с тъгата
заля.
На залеза тъгата
в гръдта ще подслоня,
ще доведе така тя
съня.
И сънищата странни
вървят като слънца
сред пясъчни поляни,
с лица
на призраци приспани –
повел ги е на път
към пясъчни поляни
сънят.

Гротески

Не катъри – яхват си краката,
златен поглед имат – не пари
и по пътищата на съдбата
скитат парцаливи и добри.

Умният ги пъди със съвети,
глупавият гледа ги със страх,
мръщят се девиците предвзети
и децата плезят се след тях,

че с противен, смешен, страшен вид е
всеки – и безшумно, и за миг
те пред нас изникват в мрачините
като сън кошмарен на болник;

и в ръце с раздрънкани китари
те размахват волно пръст корав,
гъгнат песните си странни, стари –
целите носталгия и гняв.

И през смях и сълзи безсърдечно
ни досаждат – дълго, с часове! –
с любовта към всичко вековечно,
древни мъртъвци и богове.

Но вървете, скитници презрени,
прокълнати, вечно сред позор,
покрай бездни, брегове студени,
под небесния невиждащ взор.

Свързаха се хори и природа,
за да ви накажат пак с тегла
за това, че – горди и в несгода! –
тръгнали сте с вдигнати чела.

Хулят ви – човек докрай ще губи,
щом живее с пламенни мечти;
кой в света от ударите груби
вашите чела ще защити?

Юли ви гори и януари
чак до костите ви ледени,
тръните бодат телата стари,
треската облива ви с вълни.

Гонят ви и всички ви проклинат,
и смъртта щом дойде някой ден –
вълците с погнуса ще отминат
край трупа ви сгърчен и студен.

Видение в нощта

Нощта. Дъждът. И свод оловноблед, разкъсан
от кули и зъбци, които в здрача късен
виши готичен град и чезне сред мъгла.
Поле. Бесилка. И съсухрени тела
танцуват жига сред изцъклен мрак, дълбани
от клюновете на рояка стръвни врани,
додето им гризат петите вълци зли.
А тръни щръкнали и див чимшир с бодли
люлеят ужаса на свойте голи клони
сред хаоса саждив от мрачни небосклони.
И трима клетници с окови – под конвой,
безкръвни, боси сред плющящият порой,
забучил щикове в подскачащата брана
от саби вдигнати и святкащи в закана.

Видения в нощта

И нощ.
И дъжд.
И небосвод – тъй сив, тъй бляд,
раздран от кулите на стар готичен град –
угаснал силует в далечината зла.
Поле.
Бесилка.
Ред увиснали тела,
разклащани в нощта от врани – черен рой,
подскачат в странен танц сред траурен покой,
а вълците гризят нозете им безспир.

Там няколко бодли и храсти див чемшир
стърчат над сипеи на хаос първоздан,
люлеят своя страх в нощта насам-натам...

След туй три пленника и подир тях конвой
от двеста двайсет и пет копиеносци в строй,
чийто копия – подвзети с гняв могъщ –
кръстосват копията на проливен дъжд.

Морско

Океанът сурово
се надига, луна -
кървав поглед, вълна
се надига отново

и додето реве,
блясва мълния дива
и небето пробива,
и пропуква на две,

а вълна - също дръзка -
в конвулсивния бяг
към скалистия бряг
иде, връща се, блъска

и зловещо лъщи,
и в самата вселена
като птица ранена
ураганът пищи