На разходка

И сводът блед, и рехавите клони
усмихват се на наште облекла –
с небрежните копринени крила,
с буфаните по-леки от балони.

Ветрец набръчква хладната река
и грее слънцето с последни сили,
щом всички сенки са се просветлили
и се препъват в нашите крака.

Лъстци отбрани и кокетни дами,
сърца отдали само на страстта,
за чувства бъбрим с чувствени уста
и всеки ловко дамата си мами.

Понякога – о, тъжен миг е то –
ни удрят и плесница, но веднага
ръката за целувка се предлага
с един небрежен жест и тъй като

това все пак е страшно наказание
и в погледа досада се чете,
пак вярваме на устните – че те
в усмивката си крият обещание.

Сред природата

– Маркиз, виж нашия Абат,
перуката си оправи, но...
– О Камарго, пред твоя врат
какво е кипърското вино?

– Ти, моя страст... Ми, сол, фа, ла...
Абатът – с дреха разкопчана.
– О дами, тук да си остана,
ако звезди не ви сваля...

– Бих станал кученце, да-да!
– В прегръдка всеки да се справи
с пастирката си... Господа?
– До, сол, ми... – Хей, луна, наздраве!

Лунна светлина

Душата ти – един избран пейзаж,
където всички в луди бергамаски
летят, бушуват – маскарад блестящ,
но тъжни са под пищните си маски.

Възпяват с вечно модната тъга
страсттта, живота хубав и мечтите.
Не вярват в щастието и сега –
и песента им слива се с лъчите,

с лъчите на печалната луна,
тъй че замират в парка глъч и трели
и водоскокът плаче в тишина.
О, тъжен плач сред статуите бели.

Епилог

Студено слънце грее в небето разводнено.
От вятъра обвяни, пламтят като зора
обрамчените рози и гаснат постепенно.
И въздухът е хладен – целувка на сестра.

Природата за дълго ще слезе днес от трона.
На устните й тъжни усмивка затрептя:
през жълтите простори – към всичко благосклонна –
при хората метежни и грешни иде тя.

И с плаща си, извезан със синя звездна свила,
челата ни избърсва от стинещата пот.
Душата й безсмъртна и вечната й сила
в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.

Прохладата, успяла листата да разклати,
просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,
и всичко – волни птици и облаци крилати, –
и всичко ти нашепва: – Вглъби се. Замълчи!

Серенада

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.

Ще славя блясъка от злато и ахат
на чистите зеници,
и Лета на гръдта и Стикс – катран разлят –
на твоите къдрици.

Като гласа зловещ на стар мъртвец, запял
в дълбоката си яма,
любима, чуй гласа на моята печал –
кресливата измама.

Ще славословя аз – най-дивна в тоя свят! –
плътта благословена,
от чийто сладък дъх ми се завива свят
и губя сън, и стена.

А най-накрая и целувката ти зла,
на устните пожара,
и твоя вид щастлив от моите тегла,
мой ангел и поквара.

Слуха си напрегни и разтвори гръдта
за мойта мандолина:
за тебе ще звучи – за тебе! – песента
жестока и невинна.