Привидения

Мишка изскочи пак –
черна сред здрача вечерен,
мишка изскочи пак –
сива сред мрака черен.

Сънен камбанен звън:
спете, затворници мили!
Сънен камбанен звън:
трябват за утре сили.

Сънища да валят,
само че тъжни да няма.
Сънища да валят:
всеки да бъде с дама.

Вдигна се пак луна!
Хърка един в тъмнината,
вдигна се пак луна –
ето я на стената!

Облак насам пълзи.
Тъмно е като във фурна –
облак насам пълзи.
Дръж се, зора лазурна!

Мишка изскочи пак –
розова в утрото тя е.
Мишка изскочи пак:
вдигайте се, лентяи!

Униние

На Жорж Куртелин

Аз съм Империя в края на своя упадък.
Бели и снежни – рой варвари идат към мен,
но със стила си от залез и скръб позлатен
в унес извайвам до край акростиха си гладък.

Скука душата гризе, самота до припадък.
Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.
О, да не можеш – безволен и все угнетен!
О, да не искаш животът все тъй да е сладък!

О, да не щеш, да не можеш дори да умреш!
Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!
Всичко изпито, изядено! Вече се знае!

Само стиха глуповат над пламтящата свещ,
само слуга непохватен, престанал да слуша,
само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!

Томление

Аз съм Империята в края на свoя декаданс.
Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,
а нежни акростихи поетите й съчиняват
със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.

Сама душа - и дух, без жалост, в томление скован.
Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.
О, да не можеш - немощен, с желания, що доизтляват
о, да не искаш да разцъфтиш сред тоз живот без блян.

О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне.
Ах, всичко е допито! - Мила, смехът ти потъмне.
Ах, всичко е допито! всичко изядено!... И толкоз.

И само - мадригал безсмислен със вино измърсен,
и само - раб безочлив, който изпъжда те без свян,
и само - скука безпределна и тягостна до болка!
- превод: Гео Милев

Вечерната супа

На Ж. К. Юисманс

В студена ниска стая мъжът със здрача влиза,
измръзнал – само с блуза над скъсаната риза,
и тъй като от вчера мисли го гнетят,
жената с пръст на устни децата стрелва – шшът!

Един креват продънен, сандък и два-три стола,
и маса разкривена и безнадеждно гола,
перденце от молците превърнато в парцал,
ужасна мръсотия сред въздух застоял.

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен
все пак с добра душа и с ум като бръснач е –
момче и половина, макар и все сърдит.
Жената – още млада – е хубава на вид.

Но Нищетата спуска ръката си зловещо
и всеки ден души ги, отнема им по нещо,
додето своя облик изгубят те съвсем
и станат две животни във вечния ярем.

Край масата се струпват и сърбат свойта супа
с говеждо. Страшни сенки – като пияна група –
се качват по тавана и мърдат – нали пак
семейството вечеря на лампа без калпак.

Децата им са бледи, но жилави са всики –
макар измършавели и с хлътнали гърдички
да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,
а лете пък да гълтат из улиците прах.

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща
и мигащата лампа я прави по-зловеща,
а който се наеме из стаята без срам
като ченге да пъха носа си тук и там,

открил би в шкафа книги сред прашните предмети –
това са “Авантюри…” и “Всякакви съвети”,
а под дюшека мръсен – къде са чак били! –
романчета сълзливи с оръфани ъгли…

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,
лъжицата размахал, над супата се трепе
и се раздават звуци като при вълчи глад.
И реже с ножа, който той носи все отзад.

Жената пак въздиша – подмина я късмета,
приятелката има и къща, и карета;
децата вече търкат с юмручета очи
и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!

Утринна молитва

Червена като паст, зората
през тоя сетен летен ден
е зейнала и в мрачината
просторът е окървавен.

Нощта – мечтателка красива –
бледнее от студа в зори,
на запад в сенките се скрива
и розов дъб едва гори.

Случаен лъч за миг изскача,
огрява росната лъка
и като гола сабя в здрача
се лъсва тихата река.

Със смутен шум сънят се рони
и виждаш в тая утрин ти
мъглица над треви и клони –
въздишка може би – трепти.

Картината ти е позната,
но постоянно се мени.
Едно селце в далечината
изниква. Палят светлини,

макар че се развиделява –
и неспокойните лъчи
се хвърлят в тъмната дъбрава.
Ей там звънарната личи

и слънцето едва изгряло
в лемежа блясва като взрив,
и ето – плахи отначало,
сърдити – в тоя час сънлив

крещят петлите настървени –
о, час на залъка с осил,
очи от търкане червени,
кола със старец подранил;

димът над къщите се влачи
и тръгват – тъй ще е докрай –
пак неуморните орачи,
изпращани от бесен лай,

додето в часовете ранни
звънят над този край суров
и хвърлят гневните камбани
към бога своя богослов.

Кръчмата

На Жан Мореас

Стрехи и зид варосан, и дълъг сенчест двор
край пътя прашен. Всеки закъсал странник чука
на веселата кръчма с табелка “Сполука”.
Там хляб и черно вино ти дават без паспорт.

Кой пие, кой – захъркал, друг смуче от чибука.
Кръчмарят стар войник е, хлапаци без надзор
жената мие с викот. Недейте влиза в спор,
щом пак се заоплаква или се спусне в клюка.

Сред щампи избелели в потаен полумрак
са “Влъхвите”, наблизо до тях “Малек Адел” е.
И вкусен дъх те лъхва от сготвеното зеле.

Чуй! Тенджери, чинии потракват, след което
часовникът започва пак бодрото “тик-так”.
И ниският прозорец – разтворен към полето.